Ах, Българийо, родино наша – земя на розите, „нежните революции“, и, нека не забравяме, непреходната народопсихология, която с елегантна последователност ни води право в пропастта. От великите катарзиси на нашата история, в които се славим с едно неоспоримо постижение – таланта да се самосаботираме, до гениалните поговорки, които резюмират националния ни дух, всичко е перфектно оркестриран спектакъл на самоунищожение.
Траките ли? Хайде да се засмеем дружно
Винаги е забавно, когато съвременни патриотари ни изкарват наследници на траките – едва ли не богове на тези земи. Да, те са живели тук, но и динозаврите са живели някога, а това не ни прави тиранозаври. Истината е, че сме потомци на тюрко-алтайските племена – горди номади, изискващи от живота само здрав кон, ятаган и простор за кръстосване. Къде се изгуби тази простота? Днес я заместихме със сложни теории за „чистата“ българска кръв – ирония, която би разплакала и най-строгия историк.
Славата – мимолетна, а провалът – вечен
Вижте само как се справяме с успеха. След няколко десетилетия под управлението на Асеневци, Симеон Първи, Тервел, Крум и Борис Първи, които между другото просто копираха византийските трикове, решихме, че сме царе на света. И какво направихме? Пропиляхме всичко с познатата формула: алчност + разединение = катастрофа. Две робства, отново ставаме свободни, но само за да затвърдим славата си на народ, който „дърпа дявола за опашката“.
От приятели на германци до любимци на Съветите
Втората световна война? Е, там отново сме на губещата страна, както и в Първата, но това не ни спира да сменим идеологическата песен моментално. От най-големи почитатели на немците ставаме най-доверени сателити на СССР. Вярност? Това е понятие, което българинът от векове отказва да приеме. За нас „гъвкавостта“ е „основна ценност“, независимо дали става дума за политика или за предателство. Затова и всички ни мразят, като народ и нация. Тук е разковничето на дефектния български ген.
Поговорките – наръчник на българския дух
Не можем да подминем тези златни бисери, които така прекрасно обясняват нашата народопсихология. „Я не сакам аз да съм добре, сакам Вуте да е зле“ – ето го, манифестът на завистта. „Преклонена глава сабя не я сече“ – перлата на сервилността. Ние не просто живеем според тези принципи, а ги издигаме в култ.
Време е за катарзис (пак)
България, като стара, уморена артистка, продължава да играе на сцената на историята с неизменната си репертоарна пиеса: „Как да обърнем всяка победа в загуба“. Но надежда има! Ако днес сме на прага на поредното пропадане, то утре можем да го преодолеем – защото, нека не се лъжем, никой не знае как да пада с повече стил от нас.
Може би е време за ново начало? Или поне за нов анекдот. Едно е сигурно: ще си останем уникални. И в това е нашата трагична, но иронична красота.
