България отново научи за една смърт едва когато вече е било късно. Млада жена. Майка на две деца. Работещ човек. Красива, харесвана, уважавана. Жена, която отстрани изглежда така, сякаш има всичко, което мнозина преследват цял живот.
И въпреки това една вечер тя се отправя към моста и прави последната крачка.
Ирена Вълкова на 41 години от Бургас. Дамата която не издържа на паник атаките от продължителната нервна дистония. Едно от най-подценяваните, но същевременно най-опасното заболяване на психиката.
Къде тук обществото допуска най-голямата си грешка?
Защото мнозина продължават да вярват, че човек, който има семейство, дом, работа и пари, няма причина да страда психически. Това е една от най-опасните заблуди на нашето време.
Психичното страдание не пита колко квадратни метра е жилището ти. Не се интересува от банковата ти сметка. Не подбира жертвите си по външност, образование или обществен статус.
То влиза тихо. Понякога след тежко житейско сътресение. Понякога след години натрупан стрес. Понякога след поредица от загуби, разочарования и страхове. А понякога без видима причина. Но причина винаги има.
Болестта, която хората не виждат
Когато човек получи инфаркт, всички тичат към болницата. Когато счупи крак, никой не му казва да се стегне. Но когато психиката започне да се разпада под тежестта на тревожност, депресия или панически разстройства, около страдащия често се появяват самозвани експерти.
„Стегни се.“ „Не мисли за глупости.“ „Излез навън.“ „Гледай си живота.“ „Това е само в главата ти.“
Иронията е жестока.
Именно защото проблемът е в главата, той трябва да бъде лекуван. Паническите атаки не са каприз. Те не са слаб характер. Те не са разглезеност. За човека, който ги преживява, усещането може да бъде като предстояща смърт. Сърцето препуска. Дишането се променя. Ръцете изтръпват. Появява се замайване. Човек е убеден, че ще припадне, ще получи инфаркт или ще умре. Идва безпомощността, липса на доверие в медицината, вглъбяване в състоянието, отказ от храна, хигиенно подържане и внимание към деца и близки. Нервната система боледувайки, започва да имитира соматични симптоми.
Болният изпитва различни състояния на физически симптоми. Вдига и сваля кръвно, блокировка на изхождане по голяма или малка нужда. Прехвърляне от едно състояние в друго. Натрупване на комплекси от внушени фактори, които затормозяват страдащия, че е безнадежден случай. Следват нови страхове. После нови кризи.
Накрая животът започва да се върти единствено около болката.
Най-опасният симптом е отчаянието
Много хора смятат, че самоубийството е резултат от желание за смърт. В много случаи това не е така. Често човекът не иска да умре. Той иска болката да спре. И когато не вижда изход, започва да вярва, че изход няма. Това е моментът, в който близките трябва да бъдат особено внимателни. Защото тогава фразата „ще ти мине“ може да бъде безполезна. Тогава е необходима професионална помощ. Не утре. Не след месец. Не когато стане по-зле. А веднага.
Как трябва да реагират близките
Първо, слушайте. Не прекъсвайте. Не омаловажавайте. Не спорете с човека за чувствата му. Второ, приемете сериозно всяко изказване за безнадеждност, безсмислие на живота или желание всичко да приключи. Трето, помогнете му да стигне до психиатър. Психиатър, не психолог!
Психиатрията не е наказание. Тя е медицина. Също толкова реална, колкото кардиологията и неврологията. Психиатрите знаят повече за заболяванията отколкото останалите лекари. Това е защото всички заболявания, без вирусните се дължат на психиката на човека. Опитният психиатър е като скенер. Той знае какво ти има още като чуе първите оплаквания.
Четвърто, останете до него.
Много хора в тежка криза не се нуждаят от велики речи. Понякога им трябва просто някой, който да седне до тях и да не си тръгва. Пето, не се ядосвайте на болния. Човек в тежка тревожност или депресия често изглежда раздразнителен, неблагодарен или затворен. Това не е лош характер. Това е страдание.
Какво не трябва да правим
Не казвайте: „Другите са по-зле.“ „Ти имаш всичко.“ „Внушаваш си.“ „Измисляш си.“ „Няма ти нищо.“ Тези думи не лекуват. Те карат страдащия да се затвори още повече.
Не оставяйте човек в тежка психична криза сам за продължителни периоди. Не подценявайте прощалните думи, писма или внезапното раздаване на вещи. Не приемайте, че щом някой се усмихва, значи е добре. Някои от най-тежко страдащите хора изглеждат напълно нормални пред света.
Поуката
Тази трагедия поставя въпрос, който обществото трябва да си зададе честно. Колко хора около нас в момента се усмихват, ходят на работа, грижат се за семействата си и едновременно с това водят невидима битка, за която никой не подозира? Психичните заболявания не са срам. Не са слабост. Не са провал. Те са заболявания. И както всяко заболяване, имат нужда от лечение, разбиране и подкрепа.
Понякога една навременна среща със специалист спасява живот. Понякога един внимателен разговор спасява живот. Понякога една подадена ръка спасява живот. Никой не може да върне времето назад. Но всяка подобна трагедия трябва да ни напомня нещо важно: когато човек казва, че страда, не спорете с него дали страда. Чуйте го. Защото понякога между живота и смъртта стои именно това: някой да повярва на болката му навреме.
Автор: Янчо Николов/ „Днес България“
