Едва ли има по-ясна метафора за състоянието на Българската православна църква от 117-годишната църква в русенския квартал „Долапите“. Архитектурно наследство, символ на вярата, духовен дом. И, разбира се, рухваща под собственото си тегло. Така че, уважаеми читатели, ако се чудите какво прави Светият синод, докато миряните си ремонтират храма с голи ръце, отговорът е прост: нищо. Или ако прави нещо, то е толкова невидимо, че вероятно е някакъв вид духовен ремонт в паралелна вселена.
Луксът – новата „духовност“?
Скъпи архиереи, които предпочитате возилата за по 100 000 лева пред скромността на магарешката каруца, питаме ви: не ви ли тежат тези маркови часовници на ръцете, докато се кръстите по време на молитва? Или поне докато бъркате в джоба за дарение – пардон, няма нужда, нали миряните сами ще съберат. Ясно е, че светият дълг на поддръжка на храмовете е заменен с мисията да се поддържа блясъкът на лимузините. И какво като се рушат църквите – важното е, че свещеническите гаражи са в перфектно състояние.
Миряни за всичко
Историята на църквата „Свети Архангел Михаил“ в „Долапите“ е пример за това, как вярата буквално е в ръцете на хората. Храмът пада – хората го държат. Митрополията хвърля трохи – миряните събират средства и правят чудеса с лопатите и кофите. Коледарите и лазарките си даряват събраните стотинки, а рожденичката Светла Кърчева-Веселинова вместо подаръци моли гостите да дарят за храма. Ето така, уважаеми синодални господари, се пази вярата – с кал, пот и личен труд. А вие къде сте? А, вярно – броите приходите от имоти, които давате под наем.
Храмовете падат, а какво става?
Църквата ни с многомилиардните си активи, огромни парцели и десетки доходоносни бизнеси (да, църковните имоти не са тайна), очевидно няма достатъчно пари за ремонт. Интересно как християнските ценности се трансформират в бизнес стратегия, където „дай на ближния си“ е заменено с „вземи от ближния си“. Вярно, по-евтино е да оставиш храма да падне и после да направиш мол на мястото му. В крайна сметка, кой се нуждае от стени, ако може да се молиш на открито?
Докато джамиите растат, като гъби…
И като за капак – докато нашите храмове падат, мюсюлманите строят джамии. Високи, лъскави, нови – символи на вяра, единство и усилия. В същото време ние оставяме собствените си църкви да се превърнат в декор за исторически филми за разрухата. Може би ще станат културно наследство под закрилата на ЮНЕСКО – като примери за национално безхаберие.
Черна ирония
И така, русенската църква „Свети Архангел Михаил“ е спасена от хората. Не от църковните власти, не от институции, които твърдят, че пазят духовността, а от бабите с мизерните пенсии и младите с ентусиазъм. Уважаеми господа от Светия синод, поздравления: успяхте да превърнете „вяра“ в упражнение по самопомощ. Не че нещо, но с парите от един ваш часовник може да се ремонтира половината храм. Или пък да се построи нов – за по-евтино.
