Днес българинът живее на кредит. Както някога сочехме Запада с пръст за консуматорската му култура и задлъжнялост, така сега огледалото показва нас – хора, които теглят заем, за да преживеят месеца.
Кредитът вече не е инструмент за растеж или спешна нужда. Става навик. Сметките за ток, вода, парно? На заем. Колата? На лизинг. Жилището? С ипотека. Дори старите заеми – пак с нов заем, защото иначе няма как. Влязохме в цикъл, от който трудно се излиза. Цикъл, в който всяко решение отваря още проблеми.
От момента, в който подпишеш договора за кредит, започва истинската тежест – как ще го върнеш? А когато доходите не стигат и цените хвърчат нагоре, става ясно: за мнозина връщането е невъзможно. Така се стига до просрочия, глоби, съдии-изпълнители, запори. И до там – жилището, което си изплащал години, вече не е твое. Колата също. А ако си в частна фирма за бърз кредит – положението става по-страшно.
Там лихвите са чудовищни. Теглиш 200 лева да платиш сметките, но ако закъснееш – сумата може да скочи на 3000 лева. Защо? Заради наказателни лихви, съдебни такси, такси за събиране. И тогава започва тормозът: звънят ти по телефона по 10 пъти на ден, идват на работа, лепят стикери на входа, унижават те пред съседите.
С банките е по-“цивилизовано“, но и по-фатално. Ако не можеш да си платиш ипотеката, няма милост – взимат имота. Не питат дали си останал без работа, дали имаш деца. Нямаш вноска – нямаш дом.
А в сянка още живеят лихварските фирми. Макар да не са толкова видими, те не са изчезнали. Там дългът не се събира с писма, а с юмруци. Мутри все още „напомнят“ на длъжниците какво се случва, ако не платят. Посещения по домовете, следене, заплахи. Хора са бити, но мълчат от страх – защото вярват, че никой няма да им помогне. И често са прави.
Днес кредитът не е помощ, а примка. Вместо да решава проблеми, ги създава. Българинът не живее – оцелява, месец за месец, заем след заем. И най-тъжното е, че вече ни изглежда нормално.
