Има един особено български маршрут към богатството, който трудно може да бъде отбелязан на туристическа карта, но историята на прехода го познава отлично: първо власт, после влияние, след това достъп до държавния ресурс и накрая – частно имущество. В този смисъл „държавната буржоазия“ не е просто остро определение, а опит да се опише как част от хората, свързани с управляващата система преди 1989 г., успяват да превърнат политическия си капитал в икономически, пише DW.
Тъкмо тук се крие един от най-неудобните въпроси на българския преход. След падането на комунистическия режим държавната собственост започва постепенно да се преструктурира, а през 90-те години приватизацията се превръща в един от основните механизми за преминаване от планова към пазарна икономика. Самият преход включва либерализация на цените, приватизация на държавна и общинска собственост и преструктуриране на банковия сектор.
На теория – прекрасна рецепта за капитализъм. На практика – терен, върху който стартовите позиции далеч не са били еднакви.
„Новините Днес“ припомня, че наскоро Сметната палата публикува данъчните декларации на публичните лица. Оказа се, че Бойко Борисов е много по-богат от сегашния премиер Румен Радев.
Кой имаше предимство на старта?
Един от големите парадокси на прехода е, че хората, които са разполагали с информация, контакти, административно влияние и достъп до икономическите структури на държавата, не започват от нулата заедно с всички останали.
Именно затова понятието „държавна буржоазия“ се използва за описване на прослойка, възникнала от сливането на партийно-държавната номенклатура с икономически интереси. Исторически анализи описват как при социализма властта и собствеността са силно концентрирани, а след 1989 г. част от тази система започва да се трансформира вместо просто да изчезне.
Тук идва и голямата ирония.
В продължение на десетилетия официалната идеология обяснява, че капитализмът е система на експлоатация, частната собственост е проблем, а богатството трябва да бъде обществено. После идва преходът и внезапно част от хората се оказват изключително добре подготвени да живеят именно в този омразен някога капитализъм.
Очевидно някои са учили бъдещия урок доста преди останалите.
От държавния кабинет към частния капитал
Проблемът не е в самото съществуване на заможни хора. Богатството, натрупано чрез предприемачество, инвестиции и законна стопанска дейност, не е престъпление.
Големият въпрос е как е натрупано.
Това разграничение е важно, защото не всеки успял бизнесмен от прехода може автоматично да бъде поставян под общ знаменател. Различни са историите на предприемачи, започнали от нулата, на хора, възползвали се от държавни решения и контакти, и на фигури, които са били част от старата управленска система.
Именно смесването на тези категории често превръща разговора за българските богаташи в митология.
Но едно е безспорно: началото на прехода не предлага равен старт. Част от икономическите структури, информацията и връзките от предишната система не се изпаряват на 10 ноември 1989 г. Просто сменят предназначението си.
Приватизацията – голямата сцена
Приватизацията е сред най-спорните процеси в българския преход. Тя има ясна икономическа логика – държавните предприятия да преминат към частна собственост и икономиката да функционира при пазарни правила.
Само че около този процес се натрупват и най-големите обществени съмнения: кой е получил предприятията, при какви условия, с какви оценки и с какви последици за държавата.
Академични изследвания върху прехода посочват именно приватизацията на държавната и общинската собственост като една от ключовите структурни промени през 90-те години.
Така постепенно се появява новият български капитализъм – с хора, които вече не се определят от това дали имат място в партийния апарат, а от това колко предприятия, земя, хотели, финансови активи или други активи контролират.
С други думи: партийният кабинет е заменен от бордова зала.
Само че пътят между двете понякога се оказва изненадващо кратък.
Номерът е не кой богатее, а откъде е започнал
Най-лесно е историята на прехода да бъде разказана като приказка за „лошите богаташи“. Това обаче е прекалено удобно и исторически неточно.
България действително създава нови предприемачи, фирми и частен сектор. Икономиката се променя фундаментално. Но паралелно с това се появяват концентрация на собственост, олигархични зависимости и съмнения за използване на политическо влияние за икономическа изгода.
Тъкмо затова терминът „държавна буржоазия“ продължава да е интересен. Той задава неудобния въпрос дали част от новия капитал е резултат не толкова от чисто пазарна конкуренция, колкото от преобразуването на старото политическо влияние в нов икономически ресурс.
И тук историята става почти сатирична.
Системата, която уж трябваше да бъде разрушена, остави след себе си хора, познаващи отлично механизмите ѝ. А системата, която трябваше да създаде равен пазар, започна да работи в общество с вече съществуващи неравни позиции.
Най-късият път понякога минава през държавата
В крайна сметка големият въпрос на прехода не е защо някой е станал богат.
Въпросът е дали държавата е била еднакво далеч от всички и еднакво близо до всички.
Защото в нормалната пазарна икономика богатството се печели преди всичко чрез продукция, инвестиции, предприемачество, риск и конкуренция. Когато обаче политическата близост до властта започне да носи икономически дивидент, границата между бизнес и власт започва да се размива.
А точно тази граница е един от големите нерешени въпроси на българския преход.
„Държавната буржоазия“ затова остава повече от исторически термин. Тя е диагноза за общество, в което част от стария елит не изчезва с края на старата система, а успява да се пренастрои за новата. Партийният билет вече не е необходим. Достатъчни могат да се окажат контактите, информацията и правилният човек на правилното място.
И така България получава най-странната форма на социална мобилност: от държавния кабинет към частния капитал – без задължително да се налага да се започва от самото начало.
Има един особено български маршрут към богатството, който трудно може да бъде отбелязан на туристическа карта, но историята на прехода го познава отлично: първо власт, после влияние, след това достъп до държавния ресурс и накрая – частно имущество. В този смисъл „държавната буржоазия“ не е просто остро определение, а опит да се опише как част от хората, свързани с управляващата система преди 1989 г., успяват да превърнат политическия си капитал в икономически.
Тъкмо тук се крие един от най-неудобните въпроси на българския преход. След падането на комунистическия режим държавната собственост започва постепенно да се преструктурира, а през 90-те години приватизацията се превръща в един от основните механизми за преминаване от планова към пазарна икономика. Самият преход включва либерализация на цените, приватизация на държавна и общинска собственост и преструктуриране на банковия сектор.
На теория – прекрасна рецепта за капитализъм. На практика – терен, върху който стартовите позиции далеч не са били еднакви.
Кой имаше предимство на старта?
Един от големите парадокси на прехода е, че хората, които са разполагали с информация, контакти, административно влияние и достъп до икономическите структури на държавата, не започват от нулата заедно с всички останали.
Именно затова понятието „държавна буржоазия“ се използва за описване на прослойка, възникнала от сливането на партийно-държавната номенклатура с икономически интереси. Исторически анализи описват как при социализма властта и собствеността са силно концентрирани, а след 1989 г. част от тази система започва да се трансформира вместо просто да изчезне.
Тук идва и голямата ирония.
В продължение на десетилетия официалната идеология обяснява, че капитализмът е система на експлоатация, частната собственост е проблем, а богатството трябва да бъде обществено. После идва преходът и внезапно част от хората се оказват изключително добре подготвени да живеят именно в този омразен някога капитализъм.
Очевидно някои са учили бъдещия урок доста преди останалите.
От държавния кабинет към частния капитал
Проблемът не е в самото съществуване на заможни хора. Богатството, натрупано чрез предприемачество, инвестиции и законна стопанска дейност, не е престъпление.
Големият въпрос е как е натрупано.
Това разграничение е важно, защото не всеки успял бизнесмен от прехода може автоматично да бъде поставян под общ знаменател. Различни са историите на предприемачи, започнали от нулата, на хора, възползвали се от държавни решения и контакти, и на фигури, които са били част от старата управленска система.
Именно смесването на тези категории често превръща разговора за българските богаташи в митология.
Но едно е безспорно: началото на прехода не предлага равен старт. Част от икономическите структури, информацията и връзките от предишната система не се изпаряват на 10 ноември 1989 г. Просто сменят предназначението си.
Приватизацията – голямата сцена
Приватизацията е сред най-спорните процеси в българския преход. Тя има ясна икономическа логика – държавните предприятия да преминат към частна собственост и икономиката да функционира при пазарни правила.
Само че около този процес се натрупват и най-големите обществени съмнения: кой е получил предприятията, при какви условия, с какви оценки и с какви последици за държавата.
Академични изследвания върху прехода посочват именно приватизацията на държавната и общинската собственост като една от ключовите структурни промени през 90-те години.
Така постепенно се появява новият български капитализъм – с хора, които вече не се определят от това дали имат място в партийния апарат, а от това колко предприятия, земя, хотели, финансови активи или други активи контролират.
С други думи: партийният кабинет е заменен от бордова зала.
Само че пътят между двете понякога се оказва изненадващо кратък.
Номерът е не кой богатее, а откъде е започнал
Най-лесно е историята на прехода да бъде разказана като приказка за „лошите богаташи“. Това обаче е прекалено удобно и исторически неточно.
България действително създава нови предприемачи, фирми и частен сектор. Икономиката се променя фундаментално. Но паралелно с това се появяват концентрация на собственост, олигархични зависимости и съмнения за използване на политическо влияние за икономическа изгода.
Тъкмо затова терминът „държавна буржоазия“ продължава да е интересен. Той задава неудобния въпрос дали част от новия капитал е резултат не толкова от чисто пазарна конкуренция, колкото от преобразуването на старото политическо влияние в нов икономически ресурс.
И тук историята става почти сатирична.
Системата, която уж трябваше да бъде разрушена, остави след себе си хора, познаващи отлично механизмите ѝ. А системата, която трябваше да създаде равен пазар, започна да работи в общество с вече съществуващи неравни позиции.
Най-късият път понякога минава през държавата
В крайна сметка големият въпрос на прехода не е защо някой е станал богат.
Въпросът е дали държавата е била еднакво далеч от всички и еднакво близо до всички.
Защото в нормалната пазарна икономика богатството се печели преди всичко чрез продукция, инвестиции, предприемачество, риск и конкуренция. Когато обаче политическата близост до властта започне да носи икономически дивидент, границата между бизнес и власт започва да се размива.
А точно тази граница е един от големите нерешени въпроси на българския преход.
„Държавната буржоазия“ затова остава повече от исторически термин. Тя е диагноза за общество, в което част от стария елит не изчезва с края на старата система, а успява да се пренастрои за новата. Партийният билет вече не е необходим. Достатъчни могат да се окажат контактите, информацията и правилният човек на правилното място.
И така България получава най-странната форма на социална мобилност: от държавния кабинет към частния капитал – без задължително да се налага да се започва от самото начало.
