Преди няколко месеца ги виждахме по площадите – шумни, гневни, мобилизирани, с телефони в ръка и усещане, че могат да променят държавата. Днес същото поколение отново е пред камерите – но този път не с плакати, а с юмруци, унижение, кражби и убийство. От големите протести до Младежкия хълм в Пловдив, от площадите до Радомир и от политическите лозунги до групите в моловете – въпросът вече не е какво Gen Z иска да промени, а какво се случва с част от това поколение, когато камерата стане публика, а насилието – съдържание.
Има нещо дълбоко парадоксално в това поколение. То израсна с идеята, че гласът му има значение. Че може да бъде чуто. Че социалните мрежи дават сила на всеки. Че ако нещо е несправедливо, трябва да се излезе на площада и да се каже.
И те излизаха. Площадите бяха пълни. Телефоните снимаха. Хаштаговете се множаха. Млади хора говореха за корупция, държава, справедливост и бъдеще. За много от тях това беше първият истински политически сблъсък.
Но има и друга страна на дигиталното поколение.
Поколение, което превърна камерата в свидетел на живота си, започна да я превръща и в публика за най-мрачните си прояви.
От протеста към „съдържанието“
В Пловдив това вече не е теория.
Петимата тийнейджъри, обвинени за жестокото убийство на 37-годишния Георги Кузев на Младежкия хълм, остават в ареста. Според данните по случая побоят е бил заснет и кадри са били разпространявани в социалните мрежи.
Тук вече границата е премината.
Не просто насилие.
Не просто агресия.
Насилие пред камера.
И точно това е един от най-тревожните белези на новата среда, в която израстват децата – случващото се не е достатъчно да бъде преживяно. То трябва да бъде заснето. Споделено. Видяно.
В Пловдив съдът остави петимата обвиняеми в ареста. Случаят предизвика и политическа реакция, като вътрешният министър Иван Демерджиев обяви намерение за „брутална борба“ с онлайн радикализацията и групите, които превръщат жестокостта в култура.
Това вече не изглежда като единична свада между деца.
Радомир: унижението също се снима
Само дни по-рано от Радомир дойдоха кадри, които показаха друга форма на същия проблем.
Дете е пребито и унижавано, а извършителят се опитва да му свали панталона. Случващото се е заснето, а видеото впоследствие е разпространено в социалните мрежи. Участниците са между 15 и 17 години.
Това е особено показателно.
Защото унижението вече не е само между жертвата и насилника. То има публика.
Някой държи телефона.
Някой гледа.
Някой се смее.
Някой качва.
И така една детска агресия се превръща в дигитален спектакъл.
А в Бургас проблемът има друга форма
В Бургас картината е различна, но тревожният механизъм е сходен.
Според данни на местната комисия за борба с противообществените прояви тийнейджъри между 14 и 17 години се организират онлайн за кражби от магазини в молове. Момичетата най-често се насочват към козметика, момчетата – към спортни стоки, а част от откраднатото впоследствие се препродава.
Тук няма убийство.
Няма побой.
Но има нещо друго – нормализиране на нарушаването на правилата.
За някои от тези деца кражбата е „беля“, приключение или начин да се покажат пред останалите. А когато групата е онлайн, границата между „майтап“ и престъпление става още по-размита.
Още по-притеснителното е, че според местната комисия възрастовата граница на децата, които попадат в полезрението ѝ, пада, като вече има преписки и за осемгодишни.
Как стигнахме дотук?
Тук е моментът да спрем да обвиняваме цялото поколение.
Не, Gen Z не е поколение на убийци.
Не е поколение на крадци.
Не е поколение на насилници.
Огромното мнозинство от тези млади хора учат, работят, спортуват, създават, протестират, доброволстват и се опитват да намерят мястото си в свят, който самите възрастни направиха доста объркан.
Но има една опасна ниша.
И тя расте там, където агресията носи внимание, унижението носи гледания, а крайността носи последователи.
От „Аз протестирам“ до „Аз показвам“
Това е голямата разлика.
На площада младият човек казва: „Искам да ме чуете.“
В социалната мрежа той все по-често казва: „Гледайте ме.“
И когато вниманието се превърне в най-ценната валута, някои започват да търсят все по-силен начин да го получат.
Първо е скандалът.
После унижението.
После побоят.
После оръжието.
И в най-крайната точка – смъртта.
Не всеки протестирал млад човек е потенциален престъпник. Това би било абсурдно. Има нещо много по-просто – обществото трябва да се запита какво се случва между политическия лозунг на площада и поведението в тъмната улица, в локала, в мола или пред телефона.
Защото едно поколение не се изгражда само с избори.
Изгражда се с примери.
А примерите ги даваме ние
Най-лесно е да посочим децата.
Да кажем: „Това са тези от Gen Z.“
Да ги наречем изгубени.
Да поискаме по-тежки наказания.
Да настояваме полицията да ги следи.
И да приключим разговора.
Само че зад всяко от тези деца има семейство, училище, приятелска среда, алгоритъм, инфлуенсъри, клипове, възрастни модели на поведение и общество, което твърде често награждава агресивното поведение с внимание.
Психолози вече посочват именно ролята на средата и онлайн радикализацията в случая в Пловдив.
Децата не се раждат с култура на насилието. Те я научават.
И ако днес се чудим защо някой снима как пребиват човек, вместо да му помогне, защо друго дете гледа унижението и се смее или защо група тийнейджъри се организира онлайн за кражби, трябва да се върнем крачка назад.
Кой им показа, че това е приемливо?
Кой им каза, че унижението е забавно?
Кой им обясни, че да бъдеш „корав“ означава да накараш някого да се страхува?
И защо ние, възрастните, забелязваме проблема едва когато стане новина?
От площадите до локалите разстоянието понякога се оказва много по-малко, отколкото ни се иска да признаем.
Площадът показа, че Gen Z има глас.
Сега обществото трябва да се погрижи този глас да не бъде заглушен от шума на агресията.
Защото най-страшното не е, че няколко деца са преминали границата.
Най-страшното е, ако започнем да приемаме това за нормално.
