Понякога не е необходимо социологическо проучване, за да се види какво се случва с едно общество. Достатъчни са два часа разходка из града и малко повече внимание към хората наоколо. А, когато животът ти е толкова забързан, че си нон стоп на телефона 24/7, решаваш просто да се разходиш из града за два часа.
Онези 2 ценни два часа
През които телефонът ти не звъни, като да не повярваш. Онези 2 часа които оставяш само на теб и на какво се натъкваш….
Четири на пръв поглед дребни случки могат да останат незабелязани. Да бъдат определени като „лошо възпитание“, „лош ден“, „случайност“ или просто като поредната неприятна сцена от градското ежедневие.
Но когато се случат една след друга, започват да изглеждат като нещо повече.
Не като социологическа извадка. Не като доказателство за състоянието на цялото общество. А като предупредителна лампа.
Първата сцена: Скъпата фасада и ноктите, които падат върху хората
Пред луксозна жилищна сграда, над скъп магазин и оживен тротоар, човек внимателно поддържа външния си вид.
Маркови дрехи. Перфектна прическа. Татуировки. Цялата визуална конструкция на човек, който очевидно държи на начина, по който изглежда пред останалите.
Само че от терасата към улицата падат нокти.
Съвсем спокойно. С нокторезачка в ръка.
Контрастът е почти болезнен: огромно внимание към личния образ и почти никакво внимание към хората, които се намират под терасата.
Защото поддържаният външен вид не е равнозначен на възпитание. Скъпата дреха не купува автоматично уважение към околните.
Втората сцена: Перфектното тяло и липсата на елементарна съобразителност
Малко по-късно по алеята се появява атлетичен бегач.
Добра физическа форма. Високо темпо. Самочувствие.
Срещу него – възрастна жена с бастун, която се придвижва трудно.
Разстоянието е достатъчно, за да бъде забелязана. Възможността за минимално отклонение от маршрута също съществува.
Но темпото не се променя.
За щастие, сблъсък няма.
Остава обаче въпросът: какво струва един човек да намали скоростта си за няколко секунди, когато срещу него стои някой, който няма неговата физическа възможност да реагира?
Физическата форма може да се тренира всеки ден.
Емпатията също трябва да се тренира.
Третата сцена: „Има хора, които ще почистят“
Майка върви с децата си. На земята пада опаковка от вафла.
Едното дете се навежда да я вземе.
Следва забрана.
Причината – ще се изцапа. А и има хора, които ще почистят.
Това изглежда като дребна реплика.
Всъщност в нея може да се съдържа цял модел на възпитание:
Някой друг ще почисти. Някой друг ще оправи. Някой друг ще поеме отговорността.
Само че детето не се ражда с готово усещане за гражданска отговорност. То го изгражда от примера.
И ако възрастният му покаже, че боклукът не е негов проблем, стига да има някой, който да го събере, урокът е научен.
Само че урокът е грешен.
Четвъртата сцена: Детето срещу телефона
На детска площадка малко дете търси вниманието на майка си.
Опитва се да ѝ покаже нещо.
После отново.
После започва да плаче.
Телефонът обаче се оказва по-важен.
Вместо разговор идва раздразнение. Вместо внимание – предупреждение.
И тук вече проблемът не е в телефона.
Проблемът е в това кой е станал центърът на вниманието.
Детето може да има най-скъпата количка, най-хубавите дрехи и всички материални удобства.
Но няма как да получи обратно пропуснатото внимание от онези моменти, в които е искало просто да бъде чуто.
Четири сцени. Четири сигнала.
Нито една от тези случки сама по себе си не е достатъчна, за да бъде поставена диагноза на обществото.
Но четирите заедно очертават неприятна картина:
липса на съобразителност, липса на уважение към по-слабия, липса на лично чувство за отговорност и липса на внимание към детето.
И тук вече разговорът трябва да излезе извън ежедневните битовизми.
Защото социалните и емоционалните умения не са някаква модерна прищявка. Те включват именно способността човек да разбира собствените си емоции, да проявява емпатия, да изгражда отношения и да взема отговорни решения. В България вече съществуват програми, насочени към развитието на такива умения при децата и към превенция на агресията и тормоза.
Но нито една програма няма да бъде достатъчна, ако детето ежедневно вижда обратното вкъщи.
Защото възпитанието не започва с първия учебен ден.
То започва от първия пример.
Докато спорим кой е „правилният“ човек
Обществото може с часове да се дели на русофили и русофоби, либерали и консерватори, леви и десни, „умни и красиви“ и „тъпи и грозни“.
Може да води безкрайни битки в социалните мрежи.
Може да анализира политически скандали до последната запетая и да следи с огромен интерес поредния телевизионен формат, в който хората говорят за любов, отношения и човешки ценности.
А през това време истинските проблеми могат да минават покрай нас всеки ден.
Как говорим на децата си?
Как се отнасяме към възрастните?
Спираме ли, когато някой по-бавен има нужда от място?
Вдигаме ли това, което сме изпуснали?
Оставяме ли телефона, когато собственото ни дете има нужда от нас?
Това са въпросите, които не решават избори.
Но решават какво общество ще има след десет, двадесет или тридесет години.
Децата копират повече, отколкото слушат
Когато по-късно се появи поредният случай на детска агресия, тормоз или жестокост, обществото обикновено задава един и същ въпрос:
„Как е възможно?“
Понякога отговорът не се намира в последния ден.
Намира се в годините преди него.
В липсата на граници.
В липсата на разговор.
В липсата на внимание.
В липсата на личен пример.
И най-вече в онези дребни ежедневни действия, които възрастните смятат за незначителни, но които децата възприемат като нормално поведение.
Четири случки не са статистика.
Но могат да бъдат огледало.
А най-неприятните огледала са онези, в които човек не вижда другите, а собственото си общество.
И ако картината не ни харесва, проблемът няма да се реши с поредния спор във Facebook.
Ще започне да се решава тогава, когато всеки от нас започне да се пита не само „Какво не е наред с другите?“, а и:
„Какъв пример давам аз?“
И всичко това се случва не къде да е, а в Морската столица – ВАРНА! Евровизиянско ни е! На цялото общество!
Анализът е на PR-а на „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“ АД Цветомир Стефанов. Приятна събота на всички и си опичайте акълите!
