Когато говориш за народа – пускаш гайда. Когато говориш за традициите – викаш Илия Луков. А когато дойде ред за неудобните въпроси – какво правим, бе? Сменяме темата и пускаме кавала. Иван Христанов, кандидатът, който се представя като „президентът на народа“, избра за първия ден от президентската си кампания една доста специална опаковка: Гоце Делчев, български фолклор, музика, поезия, гайда и кавал. Това той сам обяви в профила си във Facebook, видя репортер на „Новините Днес„.
Не, това не е програма за събор.
Това е предизборна кампания.
На 25 септември от 18:00 часа Христанов и кандидатът му за вицепрезидент доц. д-р Стоянка Черкезова ще открият кампанията си в Дома на културата „Пейо Яворов“ в Гоце Делчев. На сцената ще бъдат народният певец Илия Луков, бесарабската българка и народна певица Лилия Семкова, а програмата предвижда още гайда, кавал и българска поезия. Участие ще вземат и Чавдар Христанов, Красимир Кондов и Георги Гергинов.
Тоест – пълният комплект.
**Народ.
Традиции.
Българщина.
Поезия.
И, разбира се, политикът, който ще обясни как точно ще спасява държавата.**
И всичко това щеше да е просто поредният цветен старт на поредната президентска кампания, ако зад красивата сцена не стоеше един доста по-грозен въпрос: можеш ли да се обръщаш към народа като към най-близък приятел, когато част от обществения разговор около теб е белязан от тежки конфликти именно с хора от този народ?
Защото президентската кампания не е фолклорен фестивал.
И гайдата не е индулгенция.
Гоце Делчев – правилният декор за големи думи
Да избереш Гоце Делчев за начало на кампанията определено носи символика.
Градът дълго време е бил Неврокоп, а на 19 октомври 1912 г. е освободен в хода на Балканската война. За първи кмет на освободения град е избран поетът и революционер Пейо Яворов. По-късно, през 1951 г., Неврокоп приема името Гоце Делчев. Местният исторически музей определя града като важен административен, духовен и исторически център и подчертава ролята му в историята на българщината.
С една дума – място, в което думите „свобода“, „народ“, „България“, „независимост“ и „традиции“ звучат особено тежко.
И точно там Христанов ще започне битката си.
Човекът, който на 22 септември заяви, че „най-важната задача е да стигнем до балотаж“, а президентската институция трябва да бъде независима от „посолства, олигарси и партийни централи“.
Само че има един дребен проблем с големите фрази.
Те се проверяват не по микрофона, а по биографията.
От борба с корупцията до борба с неудобните въпроси
Само ден преди старта Христанов говореше и за това защо изобщо се кандидатира.
Пред „Делници“ той заяви, че иска да се бори с корупцията и представи идеи за конституционни промени, премахване на фигурата на главния прокурор, президентско вето върху несправедливи данъци и мерки срещу демографската криза.
На 25 септември пък излезе с още една атака – че „бюджет не се пълни като изтощиш хората и бизнеса“, критикувайки предложените данъчни мерки.
Всичко това звучи прекрасно.
Докато не се появи онзи досаден навик на обществото да помни.
Бай Рибан – овцете, които не се побират удобно в предизборния сценарий
Името на Христанов отново се връща към казуса с животновъда Георги Илиев, известен като Бай Рибан, и неговото стадо във Велинград.
Това беше един от най-шумните земеделски конфликти около мерките срещу чумата по дребните преживни животни. Властите поддържаха позицията, че има ветеринарен риск, докато семейството на Бай Рибан оспорваше действията на институциите и твърдеше, че животните са здрави. Случаят се проточи месеци и се превърна от ветеринарен спор в огромен политически и обществен скандал.
И тук идва най-ироничната част.
За Христанов се появиха тежки публични обвинения от семейството на Бай Рибан и от няколко медии, според които действията на министъра са довели до натиск за унищожаване на стадото. Това са техни обвинения и интерпретации и не бива да се представят като съдебно установена вина.
Самият Христанов обаче публично заявява нещо съвсем различно. Като министър той каза: „Няма да стана екзекутор на стадото на Бай Рибан“ и обясни, че търси решение, което да балансира интересите на фермерите и животновъдния сектор.
Ето ти го и парадоксът.
Днес говориш за народа.
Вчера говореше за стадото.
И сега трябва да обясниш на същия този народ къде свърши първото и къде започна второто.
Защото можеш да сложиш народна носия на сцената.
Можеш да сложиш гайда.
Можеш да сложиш Илия Луков.
Можеш даже да сложиш Яворов на плаката.
Но не можеш да сложиш паметта на хората под сцената и да я оставиш там.
Илия Луков – човекът, който действително носи традицията
Тук има и една особено любопитна подробност.
Илия Луков не е човек, който вчера е открил българския фолклор заради кампания. Роден е на 13 юни 1974 г. в Петрич, израства в Тополница и идва от музикално семейство. По майчина линия родът му е свързан с Мосомище, Гоцеделчевско. Още като млад участва в местни музикални прояви, а през 90-те се утвърждава на „Пирин фолк“.
Има отличия от фестивала с песни като „Сиромах си бех“, „Беден сирак“ и „Мъжка молитва“. Има и дългогодишна работа с благотворителни инициативи.
Това е традиция.
Истинска.
Не нова.
Не измислена за едно откриване.
И точно затова контрастът става още по-интересен.
Когато човекът на сцената десетилетия пази фолклора, а политикът до него тепърва трябва да убеждава хората, че е „човекът на народа“, ролите сякаш леко се разминават.
Най-лесно е да кажеш „народът“
„Народът“ е прекрасна дума за политическа кампания.
Тя е удобна.
Обгръща всички.
Не спори.
Не задава въпроси.
Само че истинският народ има една лоша черта – помни.
Помни какво си говорил.
Помни какво си обещавал.
Помни какво си правил, когато си бил на власт.
Помни кой е бил до теб.
И особено добре помни моментите, в които някой първо е бил „за народа“, а после народът е останал да се оправя сам.
Затова и днешната комбинация в Гоце Делчев е почти сюрреалистична.
Илия Луков – народна песен.
Гайда – българска традиция.
Кавал – българска традиция.
Яворов – история.
Гоце Делчев – символ.
Христанов – „президентът на народа“.
А някъде между всичко това седи Бай Рибан.
Тихо.
Без микрофон.
Без гайда.
Без предизборен декор.
Само с въпроса какво става, когато политиката използва думата „народ“ много по-лесно, отколкото носи последствията от решенията си.
И това вече не е въпрос на фолклор.
Това е въпрос на памет.
Защото можеш да се опиташ да се докоснеш до народа с песен, но не можеш да докоснеш доверието му само с хоро.
Особено когато зад сцената има стадо и история, които отказват да изчезнат по команда.
А довечера в Гоце Делчев ще има гайда.
Ще има кавал.
Ще има Илия Луков.
Ще има поезия.
Ще има речи за България.
И ще има един много прост въпрос, който не се нуждае от музикален съпровод:
Когато говориш толкова много за морал, народ и традиции – какво направи, когато народът беше пред теб, а не на сцената?
